По писъка на първите камбани небето свежда своето чело, оставя във земята топла рана, като клеймо в гръдта на утрото. Пролайва вятър и се скита със обувките на този ден непрекосен от смях. Присяда времето до отмаляла круша, за да сподави в корените плач. Кънти от тишина, със сетни сили прегърбен пътят се изкачва по баир, целува бръчките на хоризонта бледен и чезне в непролетите сълзи.

представих си вятърът, който дъвче събутите обувки на деня - играе си като пале...

образно и тъжно в жарта на залеза... от непролети сълзи пролетта се ражда ;)

Не обичам дните непрекосени от смях...
Надявам се да е не наистина прощално...

Тъжно е, когато пътя чезне!:(

Копнах това от твоя блогрол, защото много го обичам:

"Часовникът брои нещо -
това не е времето.

Аз броя нищото -
това е времето."
–––––––––––––––––––––––––-
Иван Методиев

Панта рей ли се казваше?

Това е само миг от това безпощадно време...но миличка, животът продължава!
Има път...

как не съм открила тези страхотни творби досега?