Къде завършвам в тишината си,
когато думите ме съзерцават,
а пръстите за свое възприятие
на допира придават цялост.

С болезнена прецизност времето
сълзите ми превръщаше във поглед -
не мъдростта римувах с болка,
а като дом за чувството се разпознавах.

Посрещах изгреви, изтлявах в заник
отглеждах се в съня на мисълта -
любима бях, в немилост се събуждах
и дълго се сбогувах със страха.

От непокорство в мен растеше тишината
като сюжет на оцеляла приказност -
светът във своя недостатък
стреми се към завършеност.

Крещяща тишина...

Б.

завършва ли се, ако приемем, че тишината е съвършенство, то тя е отвъд земните суети
всичко съвършено е отвъд, тук само думите със свойто съзерцателно сърце помагат в мигове да се прекрачи

поздрави, тантри!

От доста време насам тишината е моя тема, може би защото най-важните отговори за себе си съм откривала чрез нея, изисква особен слух, възпитава уважение към емоцията, превръща те в средоточие и логика на случващото се.

получи своите отговори, а после се върни към делата, за да постигнеш частица съвършенност. Хареса ми стиха ти - пълен ес въпроси и търсене на отговорите им.
Поздрави!